Ревю: Пъстри светове – „Страната на чудесата“

„Игрите на асоциации“ без никакво съмнение са  сред от най-популярните заглавия в любимото ни хоби. Трудно можем да проследим и да открием първообраза им и кога точно са се появили, но чисто количествено присъствието им е толкова внушително, че спокойно можем да говорим за самостоятелна ниша, сред огромния океан от настолни игри около нас.

Всяка година този жанр се „подхранва“ с нови и нови заглавия – в опит да се открие нов прочит на добре познатите “ механики с асоциации“. Родните дизайнери също не са подминали жанра и има доста заглавия спадащи към него. Дали обаче има „запомняща се“ родна ,„настолна игра с асоциации“ – по скоро не.

Тази година, в месеците преди коледните празници, още един роден автор навлезе в дълбоките води на жанра на асоциациите. Никола Райков далеч не е нито случайно, нито ново име сред хоби общността у нас. Говорим за дизайнер и писател с внушителен брой издадени книги-игри и настолни игри – основно насочени към най-малката аудитория.

И не само това – творбите на Никола са отлично приети сред малките и техните родители не само у нас, а и не в малък брой държави по света, включително в далечен Китай!  Аз лично имам много малък опит с неговите настолни игри и почти никакъв с книгите му, но имам обективна причина – „моят собствен наследник“ е все още под прага за тях. Но скоро ги започваме!

В следващите редове ще ви представя най-новата настолна игра дело на Никола Райков. Този път той се е опитал да отиде малко по…“по-нагоре“, като възрастова граница и да се опита да „пласира“ свое заглавие в доста преситения пазар на „семейно-ориентираните“ настолни игри и „игри с асоциации“.

Спасяването на мис Алиса

„Страната на чудесата“ е кооперативна, “парти“ игра с карти за двама до десетима души. В правилата на играта може да откриете коментар на дизайнера, за оптималния брой играч според него. На кутията на  „Страната на чудесата“ ще откриете информация, че играта е за играчи на възраст „9+“, но лично според мен това не кореспондира с истината. Играта е достъпна и за по-малки геймъри, особено ако те имат опит в чудният свят на настолните игри.

Магическите илюстрации по „фасадата“  на играта и по стоте карти „Видения“ е дело на зашеметяващата Лариса Кулик – един от най-вълнуващите модерни илюстратори, оставила  отпечатък и върху, без никакво съмнение, най-популярната „игра с асоциации“ – „Dixit“.

„Страната на чудесата“ ни разказва простичка, но увлекателна история. След края на историята, която всички така добре познаваме и обичаме, Алиса решава да остане в Страната на чудесата. За зла участ обаче, магията на Царицата започва да променя този приказен свят, създавайки зони пълни с парадокси ( от всякакво естество ), разделени от портали, заключени от магически бариери. Абе, един същински шантав затвор! В тази далеч по-опасна и по-страшна ситуация, Алиса решава, че е време да се завърне в нашия свят. И за целта ние трябва да й помогнем.

Започнах това ревю с  това, че ще ви представя „игра с асоциации“. В тези игри обичайно няма особено силно изразена тема, просто защото няма смисъл. Не се заблуждавайте – дори и увлекателно написана, както е случая с тази, поместена в началото на книжката с правила, темата в „Страната на чудесата“ няма особено значение и играта е далеч от определението за „тематична“ такава.

Ала въпреки това, аз мисля, че включването на тема е едно отлично решение за по-младите геймъри, които ще се докоснат по-лесно до играта. Темата ще ги „спечели“ в началото и може да бъде използвана като „инструмент“ за задържане на вниманието им.

Подготовката за игра в „Страната на чудесата“ е светкавично бърза и лека. На достъпно, откъм видимост, за всички играчи място поставяте игралното поле. От тестето с карти „Пароли“ изтегляте пет карти и ги поставяте на обозначените места, обърнати нагоре с тази страна, с която вие прецените. Останалите карти от това тесте прибирате в кутията- те няма да ви трябват.

От тестето с карти „Видения“ раздавате на всеки играч по седем карти. Във всеки момент от играта,  играчите винаги ще имат по седем карти. Тези карти са „солта и пипера“ на „Страната на чудесата“. Върху тях ще откриете споменатите впечатляващи илюстрации на Лариса Кулик.

Според избраната трудност (ниска, средна или висока) изтегляте съответно дванадесет, единадесет или десет карти „Ключ“. Върху тях има комбинация от три числа от едно до пет. Така изтеглени картите „Ключ“ са вашите своеобразни „точки Живот“ в играта.

В „Страната на чудесата“ се опитвате да „отключите“ седем портала, за да помогнете на Алиса да се завърне у дома. Порталите идват в три разцветки/нива на трудност. Това определя каква част от „ключа“ трябва да познаете – от една до три цифри.

Така ако играете на „високо“ ниво на трудност имате десет карти „Ключ“ и трябва успешно да решите седем от тях или казано иначе – имате право на три грешки. Ако сбъркате четвърти път всички около масата губите заедно!

След като извършите горните стъпки сте готови да започнете играта. Има и готино правило за първи играч : този, който най-скоро е видял заек!

Голямото парти с асоциации на Лудия Шапкар

Ще се опитам да мина бързо през геймплея на „Страната на чудесата“. Той е доста лесен за обяснение и се схваща за миг.

Активния играч (този, който е на ход) първо обявява какъв цвят портал ще се опитвате да отворите, като за целта взима пред себе си токен в съответния цвят. Зелените портали се „отключват“ с първата цифра от „Ключа“, жълтите и с втората цифра, а червените и с трите цифри. След което отново активния играч тегли най-горната карта „Ключ“ от предварително отделените.

Относно картата „Ключ“ трябва да имате предвид следното : всяка цифра от него съответства на думата/карта „Парола“ намираща се на съответната позиция от игралното поле. Тук идва и правилото, че може да „завъртите“ дадена карта „Парола“ на обратната й страна и по този начин да смените думата изписана на нея.

След това в съответствие с избрания цвят на портал активният играч изиграва една, две или три карти „Видения“ от ръката си. Първата съответства на първата цифра от „ключа“, втората на втората и т.н. Самите карти „Видения“ са богати на абстрактни илюстрации и трябва да внимавате да не заблудите останалите около игралната маса. Нещо, което непременно ще се случи.

Последната стъпка е отгатването на „Ключа“. Останалите играчи трябва да подредят правилната комбинация от цифри изобразена на картата изтеглена от активния играч. Ако успеят – печелят портал и една стъпка напред към победата. Ако ли пък сгрешат са на стъпка по-близо до загубата.

Присъдата в Съда на купите

Окей. Оценки. Искам тук да си отделя повече време, за да се спра върху всички аспекти на играта. Част от тях бяха шумно коментирани през последните седмици, когато се появи информацията за „Страната на чудесата“ в социалните мрежи.

Започвам с визията. Илюстрациите на Лариса са просто магически!!! Ще откриете солидна доза от тях в играта и без никакво съмнение, както в редица подобни заглавия ( Dixit, Detective Club, Stella ) – това е най-силното оръжие на „Страната на чудесата“! Още от тях има и по кутията на играта, където обаче място можеше да намери и малко повече информация за самата игра (говоря за гърба на кутията).

Илюстрациите обаче могат да бъдат и нож с две остриета. Защото изображенията по тях бързо стават еднообразни : зайци, рози, карти, Алиса, шахматни фигури, зелени полянки и обратно от началото. Това определено затормозява както окото, така и въображението/възможностите за намирането на точните асоциации. Но този проблем не е „единичен случай“ за „Страната на чудесата“. От него страдат дори и някои от разширенията на прочутият „Dixit“, който споменавам за трети път в това ревю. Още по тази тема след малко.

Със самото качество на картите аз лично нямам проблем и смятам, че е добро. Харесва ми и че в комплекта на играта има кутийка за всяко тесте – чисто и спретнато подреждане. Освен това позволява да оставите кутията у дома и да вземете само картите в техните кутии и да играете играта някъде на път или извън обичайната ви среда.

Тук отварям малка скоба. Цветовата гама. Да, фен съм на избраните, „меланхонични“ цветове, ала смея да твърдя- никак не са подходящи за хора имащи далтонизъм в малка или голяма степен. И определено ще ги затормозят и съответно ще ги накарат да се откажат от играта.

Относно останалите компоненти: токенчетата са от дебел картон и са с отлично качество. Не ми допада как остава да „зее“ ръб когато кутията се затвори и не мога да разбера, защо продължават така да се произвеждат масово родните игри ? След тази питанка стигам и до един от дискутираните компоненти – игралното поле.

Какъв е проблемът? Било от тънък картон. Моето мнение ли? Не, не е проблем. Защото това е напълно опционален компонент. А пък поставен на маса въобще не дразни. Дори си е функционален, специално цветовите линии указващи вида портал и колко цифри от „Ключа“ трябва да се отгатнат, когато играта се играе с по-млади геймъри.

Преминавайки през компонентите стигаме и до геймплея – до „месцето“ в „Страната на чудесата“. Основната игрова механика е изчистена, солидна и ясна. В играта се навлиза за секунди, което е огромен плюс за аудиторията, към която е насочена: деца и семейства. Има обаче няколко „проблема“, ако решим да се вгледаме в тях.

Да започнем от споменатото по-горе правило за обръщане на картите „Ключ“ преди поставянето на карти „Видения“ от страна на активния играч. Разбирам напълно идеята му – да помогне отново на тези „начинаещи“ играчи в нашето хоби, за да не се чувстват „забити“ от дадени думи и липсата на карти, с които да ги подскажат.

Тук отварям скоба – някои от думите по картите „Парола“ са определено странно подбрани. За сметка на това пък са много и има богато разнообразие. Напомнете ми за това след малко, сега затварям скобата.

От друга страна пък: правилото с обръщането на картите е на секундата разкрито като „оръдие за счупване на играта“. Далеч съм от мисълта, че не е тествано от Никола Райков. Просто си мисля, че се е спрял на този вариант воден от чистата си вяра, че така помага на по-неопитните играчи. Разбира се, хубавото на цялата работа е, че това правило може без никакви проблеми да бъде сменено. Какво решение използвам аз ли ? Опцията да завъртиш картите, да е преди да изтеглиш карта „Ключ“.

И това неусетно ме води до следващата точка от геймплея, която искам да засегна. На няколко пъти я споменах, загатнах за нея. Разнообразието. Или по-точно – липсата му. „Страната на чудесата“ предлага достатъчно много материал в кутията си и все пак в някакъв момент, след две-три завъртания, играта започва да се усеща еднообразна.

Няколко аспекта допринасят за това : визуалното еднообразие на картите и факта, че не сменяте петте карти „Парола“ през цялата игра. И последното си е направо кощунство, при положение, че в играта имате тесте от четиридесет и осем двустранни такива карти. Това са 96 различни думи, от които вие използвате едни и същи пет в игра, която може да отнеме до около половин час.

Да, ще кажете : И в “Codenames” думите стоят на масата и не се променят през цялата игрова сесия. Но там имаме състезателен аспект. Търсим скорост, с която ще бъдат открити верните думи, което води до риск и съответно до напрежение край масата, а от там и до забава. В „Страната на чудесата“ това го няма, защото играта е кооперативна. И вие „засядате“ в това да обяснявате едни и същи пет думи (окей, десет, ако въртите картите) в продължение на половин час. Бавно и монотонно.

Липсата на разнообразие в „Страната на чудесата“ или поне когато се играе с „водещите“ й правила е най-сериозния минус за мен. Още по-сериозен е той в моите очи и предвид факта, че играта има целият потенциал на света да не е еднообразна, но някак изглежда…изпуснат.

Слагайки финална оценка на „Страната на чудесата“ не искам да ме разберете грешно. Играта не е лоша и спокойно може да отидете и да си я купите, да я играете и да се забавлявате с нея. Аз самия бих я играл отново. Ако решите да я вземете, ще попаднете на една повече от прилична „игра на асоциации“, с разкошен арт и окей компоненти. Дали обаче „Страната на чудесата“ ще успее да се нареди сред големите заглавия в този жанр. Уви, според мен не, защото отново е пропусната една отлична възможност за това. Макар и с малко.

И едно лирично отклонение за финал – бих наредил „Страната на чудесата“ в „средата на кервана“ и веднага ще ви обясня какво искам да кажа с това.

От няколко години помогам на Младежкия център в родния ми град в организацията на „Вечери с настолни игри“ – събития насочени към деца и ученици и радващи се на все по-голям и по-голям интерес. Последното, разбира се, ме радва ужасно много. На тези събития подобни игри, „игри с асоциации“ вървят като „топъл хляб“ (надявам се ме разбирате).

Бих степенувал „игрите с асоциации“, които децата играят на „Вечерите с настолни игри“. Като това степенуване е моя лична оценка, класация. На дъното са игрите, понякога без дизайнер и дори име, продаващи се в книжарници и магазини за играчки, дело на родни печатници. Просто в тях няма нищо заслужаващо вниманието ми.

След това, в средата, бих поставил „Страната на чудесата“ – игра, която има какво да предложи, изглеждаща добре, играеща се добре, но нещо все пак и убягва. И над нея има цяла една плеяда, „света троица“ ако искате( макар че са повече игри) – тоталните хитове в жанра на „игрите с асоциации“.

И все пак в краят на тази персонална класация една отметка – децата харесват и се забавляват на всички игри от този мой  „керван на игрите с асоциации“. А в краят на деня това е най-важното…