Ревю: Обречените на смърт Ви разказват – And that’s how I died

Викингите. Да…пак те. Настолните игри с викинги са толкова многобройни в хоби и имам чувството, че съм писал вече този увод. Дори е възможно да съм го писал няколко пъти (бел.ред. не е лесно да си настолен чичко). За това мисля да въведа научен термин и само да го „копи-пейства“ като увод за бъдещи ревюта на викингски игри :
„Жалейка за прекомерното използване на викингската тематика в настолните игри“

Дотук добре. Защо обаче все пак ще ви занимавам с настолната игра „And that’s how I died” ? Имам си няколко непоклатими причини за това, естествено.

На първо място – дизайнът на играта е дело на „наше момче“. За Никола  Петров не е нужно аз да говоря – считам, че той е достатъчно популярно име в средите на хобито. В портфолиото на Никола попадат няколко доста добре познати настолни игри (бел.ред. за част от тях имаме и ревюта на страниците на Board Delights) и прекрасни, хитроумни ролеви заглавия.

Правейки връзка към горното изречение, стигам и до втората основна причина да бъда силно заинтересован от „And that’s how I died” – играта включва storytelling/разказвачески/ модул !

Шепа карти – билет за Валхала

В „And that’s how I died” действието започва шеметно. Играчите влизат в ролята легендарни и могъщи скандинавски воини…но съвсем наскоро достигнали края на жизнения си път или ако мога да цитирам класикът : Ма, той умрял, МА ?.

Естествено, смъртта е само досадна пречка в Скандинавието. За вашите герои предстои бляскав и разточителен живот във Валхала – отвъдното местенце, където падналите в битка воини пируват заедно със самите богове. Преди това обаче, трябва да си гарантирате мястото на тази празнична маса. За целта всеки един от играчите се опитва да разкаже най-епичната история на своята смърт, разбира се – за точки. Най-епичният мъртвец и разказ печели !

„And that’s how I died” е картова игра, за двама до петима играчи, издадена от Mind Inventions.inc.  Съдържанието на симпатичната кутийка включва стотина карти. Основната част от тях се обозначават като „Приключенски карти“. Всеки играч започва с шест такива в ръка, а на масата (на достъпно за всички играчи място) се формира нещо като „пазар“ за карти. Приготвяте на видно място и определен брой карти „Постижения“. Последните носят точки в края на играта, когато бъде изпълнено специфично условие върху тях. И играта може да започне !

А-а. За малко да забравя – има готино правило за определяне на стартовият играч : който последен е ходил на фитнес или който най-скоро е извършил някаква физическа активност. Да, „And that’s how I died” освен че се опитва да ви забавлява, се грижи и за вашия холестерол. И това ако не е една звезда към оценката в края на това ревю ?

Героично надлъгване

Всичко, което ви разказах дотук важи за основният модул в „And that’s how I died”. Основната идея в него е да разкажете посредством картите за игра в ръката си и тези на масата пред вас няколко епични приключения. Основната цел разбира се е разказвайки да грабнете максимален брой точки.

Малко за структурата на „приключенските карти“ в „And that’s how I died”. Върху тях ще откриете симпатично изображение ( илюстрациите са дело на Фабрицио Вайнер) и заглавие. Освен това, картите са разделени на три типа : „Начало“, „Развръзка“ и „Край“, което е означено с римска цифра в горния ляв ъгъл. Върху голяма част от картите има и специално умение, което както може да очаквате „овкусява“ геймплея в „And that’s how I died”. Част от картите също така ви носят и точки.

Как се играе обаче ? Всеки рунд трябва да сглобите/разкажете едно приключение използвайки точно три карти : едно „начало“, една „развръзка“ и един „край“. За целта ползвате карти от ръката си или от общодостъпния пазар в средата на масата.

След което започва забавната част – изпълнявате ефектите върху току що изиграните карти ! в „And that’s how I died” ще откриете шестнадесет разнообразни специални умения, прилежно обяснени в книжката с правила (бел.ред. последното е прекрасно решение). Естествено, част от ефектите ще ви направят омразен за останалите играчи, защото ще можете да им крадете карти, да ги заменяте с ваши и прочие класически похвати от картовите игри. Накрая на рунда пък допълвате ръката си до шест карти. Преди това обаче трябва да проверите вашия „пулс“.

Върху картите от тип „Край“ има изобразен символ на точки щети т.е. какво е струвало на героя ви приключението (бел.ред. няма безплатен обяд). В „And that’s how I died” имате точно 15 точки живот ! Ако съберете толкова или повече от изиграни/разказани пред вас карти „Приключения“ то играта за вас приключва. И можете да грабнете една (и само една) от картите „Постижения“, като за целта трябва да сте изпълнили условието върху нея.

Тук идва и тънкият момент в „And that’s how I died”. Трябва да прецените кога да завършите разказа си т.е. да достигнете то критичните 15 точки щети. Има приятна доза стратегия. Защото когато „умрете“ и официално сте извън играта,  никой не може да краде карти от изиграните пред вас приключения ! Последните се „заключват“ на масата, в очакване на финалното точкуване.

Поседни малко край огъня, момко

Няколко думи за „storytelling/разказваческият“ модул на  „And that’s how I died”. Както вече ви казах – бях особено заинтригуван от него.

Тук нещата са простички. Отново използвате „приключенските карти“, като си раздавате само по две от тях на човек, но  освен изображението и името, нищо друго по картите няма значение в този модул. Активният играч играе карта от ръката си или от общия „пазар“, започвайки с нея историята . В от стоящи  вляво от него, всеки следващ играч може да добави карта към историята или да изиграе карта закривайки вече поставената. Като трябва да разкаже защо го прави.

Играта в този модул продължава докато всеки играч бъде стартов разказвач по веднъж – след което играчите сами избират измежду тях, кой или кои заслужават поздравления/победата.

Безкрайно, безкрайно елементарни правила, издържани в духа на поне една дузина storytelling настолни игри. Което обаче далеч не означава, че не ми хареса. Напротив. Беше ми изключително приятно да поиграя и този модул на „And that’s how I died”.

Краят на песента

Няколко финални дума за „And that’s how I died”.  Останах много приятна очарован от тази игра ! Бърза, лекичка и много забавна. Приятно филърче, което залага на простички правила, разумна доза „take that“ и хумор, който ще ви накара да се усмихнете.

Играта е изцяло картова и качеството на самите карти е добро. Илюстрациите са минималистични и следват готин „скандинавски“ стил. Има доста „черен фон“ по самите карти, която може да е минус – както откъм визуална гледна точка, така и относно износването им. Но мисля, че това е направено така заради темата.

Хареса ми и „разказваческият“ модул. Но там съм силно пристрастен, защото харесвам такива игри. Все пак не бих ви го препоръчал за компания с хора, цъкащи „шест часови соло екселчета“. Като цяло „And that’s how I died” вероятно не е в тяхната „орбита“.

За всички останали обаче, „And that’s how I died” е повече от приятно предложение, филърче, което работи отлично на механично ниво и забавлява. Добро попадения за българският настолен дизайн !